Надпис на дъската от последния ден
Анна Гин е журналистка и писателка, живее в украинския град Харкив. Тя даде особено позволение на Клуб Z да разгласява Дневника ѝ на български. Проследихме досегашните разкази на Анна, оттук-нататък изявленията ще са в действително време - в деня на написването им.
16 февруари 2023 година
Вчера седях на чина си в 206-та публика и плачех.
Журналисти снимат документален филм за годишнината на войната в Харкив. Помолиха ме за изявление – „ в случай че може, в някакво знаково за вас място “.
В Харкив всички места за мен са знакови. Но взех решение да ги поканя в Педагогическия университет. Знам, в „ моя “ корпус е имало директно попадение, само че от пътя разрушенията съвсем не се виждат.
Интересно как е вътре.
Охраната ни пусна през пропуска и ние тръгнахме към централния вход по дългата алея с кипариси. Вървим и аз споделям на снимачната група: “Май не е чак толкоз ужасно, ето, и птичките пеят “. Птичките в действителност пееха.
А след това стигнахме входната врата. Тоест, до това място, където по-рано беше. Провряхме се през изкривената арматура и аз подвигнах взор към прозорците на своята публика. Нея просто я нямаше.
Мислех, че след 12-те месеца в ада вече нищо не може да ме учуди. Но не е по този начин.
Този ракетен удар е бил толкоз мощен, че еднат част от постройката просто е изчезнала. Вместо нея на всички места има големи купища бетонни парчета от стени и части метал. Стъкло, первази, части чинове и щори...
Не съм инженер, само че ми се коства, че основният корпус на Харкивския педагогически университет не предстои на възобновяване.
По остатъците от стъпалата започнахме деликатно да се качваме към втория етаж, където ми беше аудиторията. Вървях и галех с ръка стената със фрески, тук винаги се снимахме с девойките. Тогава мобилните телефони още нямаха камери, снимаше ни едно момче от механико-математическия факултет с модерния тогава фотоапарат Полароид. Той ни подреждаше на стълбата, командваше: „ cheese! “ и ние си умирахме от смях.
Сигурно тези фотоси към момента се пазят някъде в жилището на родителите ми. Засега не събирам смелост да прегледам старите албуми.
От улицата се провикна жената-комендант: „ Хора, единствено недейте да влизате в огромната лекционна зала, може да пропаднете “.
Голямата лекционна… По-точно – оживялата й половина. Тук се явявах на държавния изпит по психология. Помня, толкоз се притеснявах, че припаднах, до момента в който чакахме резултатите.
– Гледай да не пропаднеш, – вълнува се нашият оператор. Усмихвам се.
Тази пролет трябваше да се съберем за празник – 25 години от приемането на дипломите.
Дойдох по-рано, девойки. Разхождам се из руините.
Ето я нея – нашата публика. Без стъкла, студена, засипана с части стъкло.
А дъската на стената е непокътната – представяте ли си?! Оцеляла. И тебеширен надпис: „ 23 лютого. Класна робота " (23 февруари. Класна работа)…
---
На 24 февруари 2022 година Русия нахлу в Украйна. От първите часове на нашествието Харкив непрекъснато е под обстрел и бомбардировки. Към началото на 2022 година популацията на Харкив е повече от 1,4 милиона души, което го прави втория по величина град в Украйна. След 24 февруари стотици хиляди са принудени да изоставен града, преселвайки се в други райони или напускайки страната.
Но въпреки всичко през днешния ден в града живеят стотици хиляди хора. Как оцеляват те в днешните условия, по какъв начин се пробват да живеят пълноценно и почтено ни споделя във „ Военният дневник на една харкивчанка “ украинската журналистка и писателка Анна Гин. Тя е PR шеф на локалния голф-клуб Superior Golf & Spa Resort.
Превод Валентина Ярмилко
Още по темата
16 февруари 2023 година
Вчера седях на чина си в 206-та публика и плачех.
Журналисти снимат документален филм за годишнината на войната в Харкив. Помолиха ме за изявление – „ в случай че може, в някакво знаково за вас място “.
В Харкив всички места за мен са знакови. Но взех решение да ги поканя в Педагогическия университет. Знам, в „ моя “ корпус е имало директно попадение, само че от пътя разрушенията съвсем не се виждат.
Интересно как е вътре.
Охраната ни пусна през пропуска и ние тръгнахме към централния вход по дългата алея с кипариси. Вървим и аз споделям на снимачната група: “Май не е чак толкоз ужасно, ето, и птичките пеят “. Птичките в действителност пееха.
А след това стигнахме входната врата. Тоест, до това място, където по-рано беше. Провряхме се през изкривената арматура и аз подвигнах взор към прозорците на своята публика. Нея просто я нямаше.
Мислех, че след 12-те месеца в ада вече нищо не може да ме учуди. Но не е по този начин.
Този ракетен удар е бил толкоз мощен, че еднат част от постройката просто е изчезнала. Вместо нея на всички места има големи купища бетонни парчета от стени и части метал. Стъкло, первази, части чинове и щори...
Не съм инженер, само че ми се коства, че основният корпус на Харкивския педагогически университет не предстои на възобновяване.
По остатъците от стъпалата започнахме деликатно да се качваме към втория етаж, където ми беше аудиторията. Вървях и галех с ръка стената със фрески, тук винаги се снимахме с девойките. Тогава мобилните телефони още нямаха камери, снимаше ни едно момче от механико-математическия факултет с модерния тогава фотоапарат Полароид. Той ни подреждаше на стълбата, командваше: „ cheese! “ и ние си умирахме от смях.
Сигурно тези фотоси към момента се пазят някъде в жилището на родителите ми. Засега не събирам смелост да прегледам старите албуми.
От улицата се провикна жената-комендант: „ Хора, единствено недейте да влизате в огромната лекционна зала, може да пропаднете “.
Голямата лекционна… По-точно – оживялата й половина. Тук се явявах на държавния изпит по психология. Помня, толкоз се притеснявах, че припаднах, до момента в който чакахме резултатите.
– Гледай да не пропаднеш, – вълнува се нашият оператор. Усмихвам се.
Тази пролет трябваше да се съберем за празник – 25 години от приемането на дипломите.
Дойдох по-рано, девойки. Разхождам се из руините.
Ето я нея – нашата публика. Без стъкла, студена, засипана с части стъкло.
А дъската на стената е непокътната – представяте ли си?! Оцеляла. И тебеширен надпис: „ 23 лютого. Класна робота " (23 февруари. Класна работа)…
---
На 24 февруари 2022 година Русия нахлу в Украйна. От първите часове на нашествието Харкив непрекъснато е под обстрел и бомбардировки. Към началото на 2022 година популацията на Харкив е повече от 1,4 милиона души, което го прави втория по величина град в Украйна. След 24 февруари стотици хиляди са принудени да изоставен града, преселвайки се в други райони или напускайки страната.
Но въпреки всичко през днешния ден в града живеят стотици хиляди хора. Как оцеляват те в днешните условия, по какъв начин се пробват да живеят пълноценно и почтено ни споделя във „ Военният дневник на една харкивчанка “ украинската журналистка и писателка Анна Гин. Тя е PR шеф на локалния голф-клуб Superior Golf & Spa Resort.
Превод Валентина Ярмилко
Още по темата
Източник: clubz.bg
КОМЕНТАРИ